Bg - Разкази
ПАФТАТА

Еничаринът се ослуша. Откъм дерето се чуваше свирене на гайда. Той насочи коня си на там.Звуците на гайдата се извиваха като женски плач и изпълниха душата му с тъга. В здрача се показа малка къщичка, а пред нея, седнал на трикрако столче, свиреше възрастен мъж. Около него бе насядало семейството му.
Гайдата издаде последен звук и сякаш въздъхна.
-- Заповядай, ага!-каза гайдарджията, чевръсто стана и предложи на дошлия своето трикрако столче.
Еничарина слезе от коня, бръкна в дисагите и от там извади половин пафта /женско украшение за колан./.
-- От къде си, ага?-попита свирачът, след като еничаринът седна на столчето.
-- Сега живея в Делиормана, в село Йонуз абдал. А иначе съм…-- и той показа половината пафта.—от където е другата половинка. Виждали ли сте я?
Не сме ага, но ако видим ще ти кажем.
Еничаринът стана, брърна в пояса си , извади от там един алтън и го остави на столчето, на което бе седял.
-- За свирнята.—каза тихо той и се запъти към коня.
-- А как се казваш ага?
-- Павелчо.—каза еничерина и възседна коня.
…От родното си село еничаринът не си спомняше много.Помнеше че селото беше в полите на планината в близост до гората. В ушите му още кънтяха писъците на жените: Кържалии.Кържалии.”Помнеше, че в гората,за да не плаче,майка му му бе дала пафтите си. После вечерта се загуби в тъмнината, а на сутринта кържалиите го намериха и дадоха за еничарин…
Еничаринът се изкачи на билото и се огледа. Той търсеше в настъпващата вечер светлинките на следващата махала, в която щеше да търси другата част от пафтата.
 

БИТКАТА ПРИ ОНГЪЛА

Константин бе начело на шейсетхилядна армия. Той искаше да накаже езичниците, навлезли в Христовата земя. Императорът имаше опит – преди време, бидейки по - слаб, той прогони арабите от пределите на империята. Направи го с ум и такт, и това му даде оправдано самочувствие.
Кой беше срещу него сега? Някакъв малък конен народ, без писменост и традиции. Огромната армия, която водеше, бе, за да покаже на варварите мощта си. Той не направи голямо проучване – те, ромеите, бяха много.
… След като крепостта бе готова, а ромеите наблизо, kанът каза: “Всички, който могат да яздят – без жените - след мен”. Той бе млад, но застъпник на Тангра на земята – обикновенно богът прощаваше първата грешка.
В крепоста останаха само жените, децата и старците.
Константин бе изненадан от наличието на крепостта и доброто и разположение. Още същия ден атакува. Нямаше обсадна техника, но имаше много хора.
Атаките зачестиха. А вътре бяха само жените, техните деца и родители. Всички от този народ бяха войни, но,освен да воюват, те знаеха и да обичат децата си. Именно на тази обич kанът заложи. Те никога нямаше да се огънат, защото зад тях стояха децата и внуците им.
Битката за ромеите не вървеше. Минаха ден, два, три. Тук - там крепостта се огъваше, но бе недостъпна. От Константинопол дойдоха лоши вести: Вселенският събор предвиждаше църковни промени.
На сутринта императорът държа реч. Сложи бойните доспехи и за пръв път влезе в боя. Крепостта се огъна – стената бе пробита и сечта вътре започна.
Точно тогава обезумялата конница на Аспарух излезе от близката гора и започна да съсича ромеите в гръб.
Цялата жестокост на българите се изля върху може би невинните войници на империята.
Годината беше 6189 от сътворението на света, или - според византийските хроники-681 от раждането на Христос.
 


КАПИЩЕТО* НА ТЕРВЕЛ

708г.
Юстиниан* застана начело на войската. Трябваше да присъедини областа Загоре и земите до морето към империята. Беше ги подарил в знак на благодарност на българите. Те начело с кан Тервел го бяха върнали на престола през 706г.
Войската на ромеите се движеше край морето. Планът на императора беше: След като стигне Хемус, да тръгне на запад, завардвайки проходите на планината. С това щеше да възпрепятства достъпа до равнината от север и после да я разчисти от заселилите се там българи.
Денят привършваше, войската се намираше в Анхиалското* поле -- на тридесет километра от Хемус.
-- Наредете тук да се нощува! – издаде заповед императорът и се отправи към Анхиало.
Войниците сръчно опъваха палатките, използвайки последната светлина на озареното в червено небе.
Изведнъж грохот на конски копита огласи равнината. Българската конница, която беше маскирана със съборени коне в равнината , препускаше към ромеите.
-- Варварите! – изкрещя някой. Настъпи суматоха, чуха се команди, но те бяха заглушени от галопа и виковете на препускащите към тях конници.
Разбягалите се войници бяха посечени, а малкото, които успяха да се организират в карета, бавно, под прекритието на настъпващия мрак се прибраха в града – крепост.
Укрепеният град осъмна, обграден от две дълги редици войни. Първата редица се състоеше от убитите при свечеряването ромеи, а втората, намираща се на една стрела разтояние*, беше от гъсто наредени конници, отправили поглед към града.
…Мъж с побеляваща коса се поклони на кана, без да го изпуска от погледа си, и следейки всеки негов жест.
-- Ти ли си каменоделецът, който може да построи кораб от камък? – попита кана.
-- Това са ромейските лукавости, ювигий*. Като всички останали съм.
-- А виждал ли си Тоутхон* от страната на морето?
-- Да, ювигий. Обиколих града с кораба, който построих; не вярваха, че може да плува.
-- Говори тогава!
…Императорът гледаше през крепостната стена труповете на убитите ромеи. Ято гларуси* ги кълвяха. Беше минал трети ден от сражението. Конниците продължаваха да стоят, в гъста редица опасали крепостта откъм сушата.
Отплаваме към Константинопол! – нареди императорът. – Оставете дарове за Тервел, а мъртвите погребете!…-- Изгубихме и този град. – въздъхна императорът.
След като корабът с императора се скри зад хоризонта, главната порта на града се отвори и от там излязоха група невъоръжени pомеи и се запътиха кам дебелата редица конници. Не след дълго мирът беше сключен. Градът се предаде и канът тържествено заби копие в главната му порта. Българите влязоха в града. Порази ги печалната гледка на търкалящите се в прахта коне – императораът бе наредил да се срежат ахилесовите сухожилия на конете.
На най - високото място в града канът благодари на Тангра за победата, но гледката на осакатените коне натъжи всички.

…15. VІІІ. 717 г.
Византийската армия е разбита от арабите*. Арабската конница не знаеше поражение. Арабите се прехвърлиха в Европа и обсадиха Константинопол. Крепостта се държеше: Елинският огън потопяваше арабските кораби и градът се снабдяваше с провизии по море. Но това не можеше да продължи вечно – наближаваше есента, а с нея и лошото време, през което корабоплаването ставаше опасно. Пък и арабите увеличаваха териториите си, плячкосвайки земите край Константинопол. И Лъв Сириец потърси помощ от Българите.
На 15 VІІІ 717 година българите застанаха срещу арабската конница.
Самочувствието на непобедимите араби постепенно изчезна. По - малобройната от тях конница не им даваше покой есента, зимата, пролетта. Българите не можеха да бъдат спрени и изтласкаха арабите буквално в морето. Останалите на сушата араби бяха посечени, мнозина се удавиха в потъналите от бурите кораби, а тези, които останаха живи, разказваха с ужас как някакви облечени с кожи войни ги нападали денонощно – нито те, нито конете им знаели умора – не ги спирали вятърът, нощта, дъждът и снегът. Споменът за копията с привързани за тях конски опашки, ги караше да се молят никога повече да не се срещат с българите.


ЕПИЛОГ
Арабите се отеглиха /718г./ в Африка.
В Тоутхон българи и ромеи издигнаха капище под ръководството на каменоделеца, който строи кораби. Легендата разказва, че Тервел харесал капището и възложил на каменоделеца да изсече в скалите на Мадара* конник, който да символизира величието на българите.
 



ПЪТЕШЕСТВИЕТО

Дая затвори очи . Беше преминал един тежък за нея ден . Привършила с прането , сега когато всички спяха тя се канеше да тръгва към …
Още когато мачкаше прането тя пресмяташе от 
къде ще мине , кой автобус ще хване за да го изненада на собствена територия . Представяше си как отваря вратата , как го вижда и тук мечтите и се спираха. Сега когато лежеше останала без сили , но неможеща да заспи започна да мечтае отново :
Можеше да вземе самолет – най - бързо и удобно , но скъпо за нея , която едва свързваше двата края . Качи се на влака , а той пътуваше тъй бавно макар и бърз . На последната гара слязоха всички . Дая мина покрай автобуса който след малко щеше да тръгне към неговия град , но го подмина . След двайсетина метра видя морето – спокойно и синьо като очите и . Тя тръгна по кея , отправи се към края му където бе завързан античен платноход . 
С нетипичната за нея решителност тя се качи през трапа на палубата му . Висок слаб мъж с побеляваща ситно накъдрена коса я попита :
-- Къде отивас ?
-- В Тутхон ! – отговори мигновенно Дая .
-- Корабце за Несебър .
-- Да знам . – и Дая остана на палубата , след като плати билета .
-- Стелиос отдай трапа ! – се чу командата на къдрокосия мъж . – Двете напред ! – продължи той . Двайсетте мъже седнали по двама вдигнаха греблата над водата . Чу се удър на нещо като тъпан и греблата се забиха едновременно във водата .
Бам , бам . – отмерваше времето тъпана . При първия удар гребците потапяха греблата , а при втория ги изваждаха и предвижваха напред по въздуха , при поредния удар всичко се повтаряше .
Къдрокосия висок мъж беше застанал в задната заострена част на платнохода и с голямото гребло го направляваше .
Излязоха извън пристанището , вятъра опъна платното което запомага на гребците .
Косата на Дая се развя , а бялата и блузка прилепна очертавайки малките и гърди .
Група туристи бяха седнали на пейки закрепени здраво върху палубата . Те наблюдаваха работата на гребците , правеха снимки , а някой от тях се опитваха да гребът .
Ударите на тъпана зачестиха – платнохода набра скорост .
Високият с прошарената коса мъж се приближи и предложи по една старинна чаша , показвайки с пръсти цената и . Туристите с охота купуваха сувинира . Купи го и Дая .
След малко мъжът се върна с голяма амфора . Той наля внимателно червено вино в “старинните” чаши . Дая не пиеше , дори мразеше алкохола , но изпи на големи глътки виното -- трябваше и смелост : Без да предупреди отиваше при един художник решила да му позира гола . На шега или на инат тя му го бе обещала . Дая предложи чашата повторно .
Шумът от вълните се смесваше сас скърцането на греблата . Голямото платно ушито от груб ленен плат пропускаше нежта светлина , която осветяваше голите гърбове на гребците . Ритмичните удари на тъпана отнесе Дая в един друг свят , и тя се зарадва на живота.
Наближиха някакъв град – той отговаряше на описанията на художника , това бе … Тутхон .
Дая слезе придържана от високия къдрокос мъж и стъпи върху твърдата земя . Люлеенето спря , но опиянението от морската шир и виното продължаваше.
-- Храма на Аполон ? – попита Дая рибаря , който слагаше в малка лодка каси с мрежи .
-- Натам ! – посочи той към крайбрежната улица, която се изкачваше над морето .
Не знаеше колко бе вървяла , не помнеше дали бе питала още някой , но спря пред две колони които крепяха фриз в коринтски стил . Колоните обаче бяха глатки , а едната отчупена на половина . Под фриза с големи букви пишеше “Хирон”.
-- Що за двустилие : гръцки фриз с римски колони . – помисли на глас Дая .
-- Храма на Аполон е тракийски . – чу детско гласче Дая . Русото момиченце с къдравата коса се отдалечаваше играеики с другите деца.
Дая прекрачи прага и се олюля . Дали от виното или от вълнението – защото отново чу под краката си шумът на морето . Посегна да се опре на стената и видя голяма златна конска глава под знака на Дуло . 
Дая се окопити – нищо не се клатеше , но шумът от морето бе истински . В дъното видя няколко мраморни къса върху които личеше трудът на античните майстори . Шумът на вълните се усилваше , вятъра задуха по - силно и гръмотевица разпра въздуха . Дая се сепна – срещу нея стоеше строен красив млад мъж . От зелените му очи строеше спокойствие и доброта 
-- Ела ! – подаде и той ръка и я поведе към дарохранилището на храма .
В малкото помещение в което я отведе , тя видя подредени готови за рисуване платна , няколко мраморни блока и диван със статив пред него .
-- Дойдох да ти позирам . – каза бавно Дая и с грациозно движение смъкна бялата си блузка .
Малките и красиви гърди белнаха като мраморни . Художника гледаше несмеейки да помръдне .
-- Как да застана ? – попита голата Дая .
Художника пристъпи напред , взе дясната и ръка , целуна я и каза:
-- Обичам те ! – погали нежно лицето и , и я целуна по устните .
Дая почувства топлите му устни , които заслизаха надолу. Притисна се към него , ръцете му я понесоха сякаш към бурното море . Бурята се чуваше ясно , гроходът и вълните ги заляха . Тя стенеше от удоволствие . Страста я обхвана напълно и тя потъна в морето отдавайки му се в разгара на бурята .
Не знаеше колко е спала , но когато се събуди беше тихо и светло . Някъде далече се чуваше слабо търкане. Дая се огледа : На статива стоеше картина с нейния образ . Тя се стресна , вгледа се в огледалото заемайки същата поза и не повярва на очите си , че толкова е красива . Сигурно е от виното помисли си тя и се заоблича .
Погледна през прозорчето . На двора , целият покрит с бял прах художникът търкаше с шкурка мраморна статуетка .
-- Здравей ! 
-- Здравей ! – отговори художника , скривайки с тяло статуетката . – В галерията има закуска , студено кафе и амброзия . – усмихна се той . – Закуси , макар , че е време за вечеря , разгледай галерията и ме извини – ще дойда след час .
Дая не докосна закуската макар , че червата и напомняха , че са празни и се загледа в картините и скулптурите .
-- Това е за теб . -- каза младият красив мъж и подаде покритата с плат статуетка .
-- Благодаря но … -- Тя не успя да довърши , той я прегърна и целуна .
-- Когато фактите говорят и ние боговете мълчим . – поясни той и махна плата от статуетката . Дая бе поразена . На мраморната статуетка бе изобразена тя и той – красиви каквито в съшност са , застинали в целувка .
… Будилника извъня , Дая се събуди – шест сутринта. Трябваше да става , да приготвя закуска … -- запачваше още един тежък ден . Съня – хубавата илюзия беше свършил . Тя се огледа – на стената висеше нейният портрет : Нарисуван небрежно с убити , сиви цветове . Дая бръкна в шкафчето и извади от там снимка на два грубо одялани камъка : Единият с рога на бик сякаш целуваше другия камък .
Не всичко в съня на Дая обаче беше измислица . Тя наистина ходи в света на художника , но там не се срешна с бога Аполон , а с някакъв минотавър – прегърбен и жесток , но тя го обичаше .
 
БЪЛГАРКАТА

Kан Крум гледаше горящата Плиска. Гледаха я и всички конници, които бяха с него. А те бяха около петдесет хиляди – други конници в България нямаше.
В Плиска и в селищата, които димяха, беше имота им , храната за зимата, добитъка – всичко, без близките им. Kана беше казал: “Само хората да излязат, всичко друго да остане!” И те го слушаха – защото той сечеше ръце и глави и всички бяха равни пред закона, независимо какви бяха: българи, славяни, траки, богати или бедни.
Стоитрийсет хилядната армия на Никифор се отправяше с плячката към Хемус.
Съгледвачите на kана докладваха постоянно, а той спазваше дистанция. Войската на императора се отправи към Върбишкия проход.
Крум нареди част от конницата да тръгва и да “прегради” прохода.
…Битката бе страшна и за двете страни. Крум не можеше да използва конницата, а Никифор -- да разгърне войската си. Много храбри войни загинаха в боя.
…След като отсече главата на Никифор, kан Крум видя няколко жени с мечове и с окървавени селски дрехи да се отдалечават.
-- От къде си, моме ? – извика той на последната.
Осемнайсет годишната девойка се обърна и каза тихо:
-- От Ичера*, ювигий.
-- Благодаря за помощта – рече kанът .
-- България е на всички, ювигий. – отговори момичето, отдалечавайки се.
Kанът възседна коня с рязко движение. В лявата си ръка държеше за косата главата на императора, а дясната вдигна високо. Настъпи мъртва тишина.
-- От сега нататък най - близкият връх ще носи името Българка! Казах.
 

ЕЗИЧНИКЪТ

917 г.

Ката сложи кожената шапка на побелялата си глава. Взе бойното копие с конската опашка и погледна към дъщеря си. Конят, когото преди миг бе възседнал, стоеше като закован. Той никога не беше я погалвал – галеше само коня си …-- Такъв бе – суров и корав като камък.
Очите на дъщеря му се напълниха със сълзи.
-- Не се бой за нероденото си дете – каза езичникът на бременната. – Ние няма да ги пуснем. – и тръгна.
Ката не обичаше царя заради баща му, който бе му подарил живота. Такива са езичниците – не можеш да ги разбереш.
На младини, когато се разбунтуваха срещу новата религия, князът пред очите му изби рода на ичургубоила – до последно, с бременните и бебетата. Оттогава намрази техния бог. Същият бог сега изпращаше срещу тях -- вече сами християни - византийците.
Но имаше нещо друго – зад тях беше България. И нямаше значение кой в какво вярва – тази страна бе и негова. И той тръгна с целият си род към Ахело*.
Лъв Фока държеше реч -- обещаваше плячка, искаше смъртта на варварите, на езичниците. 
Войската му в боен ред приближаваше Ахело. Но за учудване на войниците му, в полето пред тях бе строена малка армия – почти без конница. Строена в тяхния боен ред, носеща кръстове и икони на свети Георги победоносец —също като тях. Те бяха разколебани: Къде са езичниците?
На близкия връх – по точно хълм - стоеше конник. Това бе цар Симеон. Той бе учил в Магнаурската школа в Константинопол и познаваше византийците по-добре отколкото - себе си.
Боят започна … Сеч и стенания … Битката клонеше към победа за византийците. Тогава от хълма към битката препуснаха конници. С кръст на шлема най - отпред яздеше царят християнин, а след него езическата конница на българите. С диви викове и с жадуващи кръв мечове. Никой не можеше да им отстои.
 



ДАТАТА

В старопланинското село Ичера има един паметник. Най – отдолу е написано името на един опълченец. Датата на смъртта липсва.

Юли 1877г.
Сюлейман паша – преподавател по литература в Сорбоната – французин, постъпил на служба при султана с 40 000 армия се отправя към Плевен. Но край Стара Загора има 14 000 отряд командван от Гурко* – 7 000 , от които българи – така нареченото опълчение. Най - недисциплинираната част от армията на Русия. Назначените офицери в българското опълчение са с провинения, а Столетов* е единственият генерал в руската армия с недворянско потекло. Въоръжението им е музейно, а възрастта на опълченците в широки граници…
Сюлейман паша знае това и мрази Раята*. В момента той е с 34000 щика, а срещу него са 3500 български опълченци и 300 руснака.
Сюлейман паша не разгръща армията си в боен ред, а атакува в походна колона.
Опълченците “мелят” до мръкване началото на дългата колона и няколко пъти се вдигат на нож. Нощта спасява армията на Сюлейман паша.
Обикновено, утрото е по - мъдро от вечерта. Опълченците се оттеглят на Шипка, а Сюлейман паша мисли през кой проход да премине Балкана. Хаимбоаз и Шипка държат руснаците, другите проходи са техни; Хаимбоаз е по - равен и там може да разгърне все още голямата си армия. Но … на стръмната Шипка е раята, която го унизи. И той тръгва натам. Нататък всичко е до болка известно*.
…Войната свършва – живите се връщат по домовете си. След няколко месеца един войник наближава своето село Ичера. Той е бил ранен на Шипка и чак сега се връща. Но не е било писано пътят му да мине отам. 



ТАЙНАТА

1933 г. 

Върях с майсторското си свидетелство. Току-що го бях “взел” от комисията, в която бе член и майсторът, при който учех занаята. Аз “откраднах” занаята и го вкарах в рамките на моите възможности.
Тук, в това малко морско градче, ме доведе баща ми, за да уча за сарач. Отначало бягах -- връщах се на село, но после разбрах, че друг път няма -- това бе моята съдба.
А сега накъде? В село не бях желан. Бях най - големият, имах четири братя и сестри – последната пеленаче. Майка ми ме обичаше много, но не го показваше. А баща ми…?
Прегърбен, с бавна походка, вървях към гарата. Трябваше да отида в с. Ичера. Ичера не бе селото, в което живееше майка ми, не бе и селото, в което се бях родил.
Спомних си за дядо Божил. Това бе най-странният човек, когото познавах. С братята и сестрите си имахме двама дядовци и две баби, но аз имах още един – дядо Божил. Нито баща ми, нито майка ми бяха деца на този човек. Много по - късно разбрах, че имам втори баща. Истинският бе загинал в Балканската война. 
Дядо Божил не разговаряше с другите хора, а само с мен. Беше слаб – кожа и кости, но работеше от сутрин до вечер. Имаше голям белег на гърдите, но не ми каза от какво е.
Когато пораснах, поисках от майка си да ми разкаже нещо повече за дядо Божил. “Никой нищо не знае за него -- ми каза тя -- не е местен, дошъл е от някъде. Оженил се за гърбавата Станка, имали само едно дете – баща ти. Знаеш той загина в Балканската. Баба ти се поболя от мъка по баща ти и умря. Оттогава дядо ти не говори с никого”— разказа мама.
Когато бях още малък, дядо Божил ми повери една тайна: “Ще ти разкрия една голяма тайна:” – ми каза той. — “Аз съм от Ичера, там съм се родил, там съм живял“.
Дядо почина по много странен начин. Отишъл сам на гробищата и там умрял.
Влакът спря, село Ичера се намираше на около двайсет километра, а автобусът беше заминал. Тръгнах пеш и след четири часа бях в селото. Пих от чешмата и седнах уморен. Пред мен имаше паметник с много имена. Загледах се. Най - отдолу прочетох името на дядо си, но липсваше годината на смъртта.
Влязох в библиотеката и попитах за дядо Божил. “Ранен тежко на Шипка завърнал се два месеца след войната. Попитал за себе си още преди да влезе в селото. Казали му, че е убит. А жена му? -- “Тя се омъжи повторно”. Тогава дядо Божил подминал селото… Но в далечината го видяла сестра му, която не вярвала, че е мъртъв.


 
Panel title

© 2017 bg

Antal besøg: 41

Lav en gratis hjemmeside på Freewebsite-service.com

Editing

-0,37120199203491sekunder